Райън си припомни сцената. В задната част на колата имаше кръв — не просто кръв. Главата на шофьора е била пръсната и мозъкът му се е разплискал в отделението за пътниците. Джек потрепера, като си помисли за това. Ескортиращият ги офицер вероятно се е навел най-напред да натисне бутона, преди да се защити… „Е — помисли си Джек, — за това им плащат. Що за проклет начин да си вадиш хляба.“

— Цяло щастие е, че се намесихте. И двамата имаха ръчни гранати.

— Да, аз видях една. — Райън изпи остатъка от чая си. — По дяволите, за какво мислех?

„Изобщо не мислеше, Джек. Ето за какво мислеше.“

Китиуейк забеляза, че Райън побледнява.

— Добре ли ви е? — попита тя.

— Предполагам, да — изпъшка изумен Райън. — Какъвто тъпак бях, сега би трябвало да се чувствам много добре. Трябваше да съм мъртъв.

— Категорично заявявам, че това няма да се случи тук — потупа го тя по ръката. — Моля да ми позвъните, ако се нуждаете от нещо. — Отправи му пак една лъчезарна усмивка и излезе.

Райън все още клатеше глава.

— А другият, който се измъкна?

— Намерихме колата до един вход на метрото, на няколко пресечки по-надолу — кимна Уилсън. — Разбира се, беше открадната. За него не е било голям проблем да се измъкне чист. Изчезва в метрото. Отива на „Хийтроу“ може би и взема самолет за континентална Европа — за Брюксел например, — а след това за Ълстър или Ирландската република. После взема кола и с нея изминава оставащия път до дома. Това е един маршрут. Има и други и не е възможно всичките да бъдат покрити. Вероятно снощи си е пил бира и е гледал новините по телевизията в любимата си кръчма. Видяхте ли лицето му?

— Не. Само силует. Не си и помислих да запомня номера на колата. Тъпо! Веднага след това оня с червената униформа дотича до мен. — Райън отново потръпна. — Господи, за миг си помислих, че ще ме прободе с оня шиш. За миг си представих всичко — правя добро, а след това някой от нашите ме убива.

— Нямате представа какъв късмет сте имали — засмя се Уилсън. — Настоящата охрана на двореца е от Уелския полк.

— Е и?

— Така да се каже, собственият полк на негово кралско височество. Той е командирът им. А вие сте били там с пистолет в ръка — как бихте очаквали да реагира войникът? — Уилсън загаси цигарата си. — Отново сте имали късмет, защото жена ви и дъщеря ви са дотичали до вас, войникът значи решава да почака малко, достатъчно, за да могат нещата да се уредят сами. След това нашият човек стига до него и му казва да кротува. Идват и стотина от моите хора. Надявам се, че ни разбирате, докторе. Трима души са мъртви, други двама — ранени, принц и принцеса, които също смятат за мъртви, — между другото жена ви ги изследва на място и ги обяви за здрави малко преди да дойде линейката, — едно бебе и стотина свидетели, всеки със собствено мнение за случилото се. Един проклет янки, който на всичко отгоре е и ирландец от американски произход, а жена му твърди, че той е от добрите. Пълен хаос! — Уилсън се засмя отново.

— Най-важното, разбира се, беше да отведем кралското семейство на безопасно място. Полицаите и охраната се заеха с тази работа и вероятно са се молели този път никой да не създава неприятности. Чувам, че все още се чувстват зле, ядосани са повече, отколкото при инцидента с бомбата. Не е трудно да ги разбере човек. Както и да е, жена ви категорично отказа да ви изостави, докато не бяхте настанен тук под лекарски грижи. Доста енергична жена, разправят.

— Кати е хирург — каза Райън. — Когато си играе на доктор, е свикнала да получава своето. Такива са хирурзите.

— След като се увери, че всичко е наред, я закарахме в Скотланд Ярд. През това време доста си поиграхме, за да разберем кой сте вие. Обадиха се на аташето по правните въпроси в американското посолство и той направи проверка във ФБР, а и в морската пехота.

Райън си открадна една цигара от пакета на Уилсън. Полицаят я запали с газова запалка. Джек се задави от дима, но му се пушеше. Знаеше, че Кати ще му създаде доста неприятности заради това, но реши да кара нещата по реда им.

— И да ви Кажа, изобщо не сме и мислели, че сте с ония. Трябва да сте маниак, за да докарате жената и детето си при изпълнението на такова нещо. Но човек трябва да внимава.

Позамаян от дима, Райън поклати глава утвърдително. „Откъде са се досетили да направят проверка чрез морската пехота… може би са видели картата ми за Асоциацията на морските пехотинци…“

— Във всеки случай нещата са наред. Вашето правителство ни изпраща всичко, от което се нуждаем — вероятно в момента материалите са вече тук. — Уилсън погледна часовника си.

— Семейството ми как е?

Уилсън кимна по доста странен начин.

— За тях се грижат много добре, доктор Райън. Имате думата ми за това.

— Наричай ме Джек.

— Чудесно. За приятелите си съм Тони. — Най-после си стиснаха ръцете. — И както казах, ти си герой. Искаш ли да видиш какво пишат вестниците? — Той подаде на Райън един „Дейли Мирър“ и „Таймс“.

— Милостиви Боже!

Почти на цялата първа страница на пълния със сензации „Мирър“ имаше голяма цветна снимка, на която той седеше облегнат в безсъзнание на ролсройса. Гърдите му представляваха кървавочервена каша.

„ОПИТ ЗА ПОКУШЕНИЕ НАД НЕГОВО КРАЛСКО ВИСОЧЕСТВО — МОРСКИ ПЕХОТИНЕЦ СЕ ПРИТИЧА НА ПОМОЩ